да усещаш ъглите
докато вървиш
в затворените ти очи
стените са светли и цветни
синьото носи прохлада
а мекото алено те кара
да виждаш любимите части
от нечие тяло
като в сън сън в който
те потапят дните ти и те рисуват
като послушен модел който не мърда

пространството е което диша заради теб
цветята са тези които бързат
да пробият мократа почва
тръпненето на птичката която се мокри
в дъжда и мисли за малките си
е любимата ти картина

безпокойството от което зависи
началото на мира
любовта 
смиреността

следобед в който тежкият въздух
се прибира във водата
облакът пътува към своя нов дом
самотното момиче
откъсва страницата
самотното момче
отпива от чашата

дъждът по ръбовете
докато вървиш
със затворени очи
и обираш капките
защото усещаш
къде точно около
овалното тяло на усещането
са се събрали ъглите