---

в зимата на доверието
обещанието ти - чаша мляко
висяща с конец от единия край на луната
ветровита вечер
в която мен ме няма навън
живея в пуловера си
и плувам в ръкавите си
и дишам в бримката която
се спуска някъде след сърцето
или малко преди
понякога е трудно да се засече
местоположението му
радарите са изстинали и объркани

жонглирам с секундите
играя си на продължителност
едно малко момиче от едно малко видение
кръстих Доверчивост
сега се замислих дали няма да съжалявам
когато приключа любимата си глава
от най-обичната книга

да тръгнеш зимата за Париж
да се завърнеш на улица Брока
припявам си композициите на детинския ми възторг
че не създавам, а пресъздавам
и от това по-хубаво едва ли ще ми остане
:)

топла супа преди лягане
твоето обещание
е чаша мляко
разлюляна от вятъра
без да се разлее ни капка
без да се усъмня
ни най-малко
в топлината ти

по песъчливите страници на книгата
прочитам
даденото обещание
че ще допишем и подвържем
всяка дума независимо от усилията
по въртеливите ни движения
и болезнени усуквания
говоря за неизбежното
което сега е пясък
натежало разлистване
неосъществен тласък
не в нас самите
а от нас които сме мислили
в ние и вие
(неизбежно предателство)
неизбежно обединение на сили
до вестта за смъртта на разсилния
глухия ни слуга
следващ ни по петите
обещание ни е дал
по рождение да се грижи за нас
сякаш сме поверените му
царски синове
закалени единствено
от кадифени възглавки
и милувки по златните румени бузки

не се усмихвам
това не е спомен

дали сме обещание
и сме разтопили вече печата

а сега?

още колко време ще мине
за да се събудим и да кажем
ДНЕС ...

в Кръжило всички сме сами
и спим до много късно
не вършим никаква работа
къщите по този край са всички обрасли
с най-упоритите зеленозъби растения
и всичко е хубаво не ти натрапва
изоставеност
като в хубавия свят където всичко е уредено
но постоянно се поправя, размества и прекроява
в Кръжило някой е станал рано
мие очите си със сълзичките на цветята
и не си казва "о, колко чисто е тук, колко е хубаво тук, о, тук природата само каква е, ах, как трябва да я пазя и да я обичам и себе си да обичам и всичко друго, ох, колко е важно да си отговорен за ставащото и неставащото, изобщо да си върха на сладоледа...или на айсберга в зависимост от разположението"
изобщо не му идват тези мисли
човекът ляга в тревата и кръстосве ръце зад главата си
насекомите правят полети и кацат на спокойното му притихнало тяло
в Кръжило лятото е дошло и зеленото е пълно с зелена кръв
и се множи ли множи
погледът е спокоен
стъпките необмислени
раните са естествени
коленете красиви и бели
ръцете са позеленели
и диви
рисуват
описват
стенописи във въздуха
с лъчи и водни струи
с очи
със очи
в Кръжило
хората имат все още
истински свои очи

и няма ветрове там

луната е кръг от дим
устните й димят
кръжа в нея
млечен къс
безтегловен

и няма съскане нито вой там
няма застинала кръв

една светлина ни остана
в която да се пробуждаме
и събираме сетивата си
без нужда от сили
и наставления

сутрин в която
ги няма спомените от бягството
и широкия празен път
сутринта след която
лежа в най-зеленото сърце на света
и прегръщам вълка допреди миг
спящ в сините невидими мрежи
на другите си очи към другите светове

без ориентири

безсловесния свят
разлива сладост от въздишките
на девствените ни гласове

-

звуците на нервен клаксон
отварят кадър по кадър картината
трафик
атрофиралия трафик на делника
в ръцете на недоспали водачи
само един педал се натиска
и буталото почва своя неспирен труд
трудете сте защото трудът е радост
и в него дирете спасение
защото трудът е спасение радост
празник и нищо друго
докато аз лежа с лениви клепачи
и ги усещам влажни
чувам клаксоните
и редя кадрите
три на ширина и три на дължина
разтварят сиво-черна улица
автомобили в безпристрастни цветове
целият неутрал на лозунга "Всички са равни"
си проправя път сакато
седем часа сутринта
сгъстете колоната
пристроете се
посоки разклони
завийте там
тук спрете
знака следете
знака в седем и десет е лъснал от снощния дъжд
в цялата си прелест той забранява
видимост няма и няма


аз лежа и чувам
аз ви чувам
движете се

кадъра ми става все по раздвижен
и все не се решавам на близък план

и все още е рано да си представя
дървото окичено с листенца като звънци
и окъснели звезди които наблюдават мъглата

искам да те наричам с %#*$@1111000099977774 имена.
веднъж си барабан, бас, бийт (от най-тежките)
друг път си монумент от гранит
трети път си звук от ускорение...понякога си само за ден
а след няколко дни правиш цялата вечност да бъде живо създание в празнични дрехи
повелителю на усмивката, изправителен дом, лицето на престъплението
жертвата и ответника, глинен съд, топла кал, в която топя ръце с глъч на малко дете
искам да мога да те назовавам, когато и да си
вътре и да си
вън и да си
присмехи и заплахи отвън да не съществуват
да мога да те прочитам на всеки език и във всяко време
да те посрещам
на летището още когато е нямало летище
на гарата макар да не спира там влака
и до дървото още когато само птичките са знаели къде е

искам да мога да ти казвам "ще ти кажа това" само ако ме държиш за ръка
само ако имаш сили да кажеш че понякога тъкмо това е онова
и аз да разкривам всичко отново не отначало
да познавам въодушевлението така както новороденото го познава
за различни неща - миризми и предположения - плач и успокоение

...
да си покрива на който лягам и млекодайните звезди ме угощават

от всички галактики пия възхита
и разбирам че си ти
отвсякъде и от всички страни които не са ме познавали
които са се въртели и са се любували на хармонията
за която съм била съвсем сляпа
...
и си се докосвал до клепачите ми
без да знам че си ти
наричайки те ... вятър?
мрак? жар? пух? прах? суха ръка? влажна ръка?
трудност?
на езика на есенните листа научавам как е летя
и летя без да го казвам
...

без да ти казвам ме наречи
ме намери, ме посвети в тайната
защото ако не си в тайната не съм в пътя към истината
не си

да усещаш ъглите
докато вървиш
в затворените ти очи
стените са светли и цветни
синьото носи прохлада
а мекото алено те кара
да виждаш любимите части
от нечие тяло
като в сън сън в който
те потапят дните ти и те рисуват
като послушен модел който не мърда

пространството е което диша заради теб
цветята са тези които бързат
да пробият мократа почва
тръпненето на птичката която се мокри
в дъжда и мисли за малките си
е любимата ти картина

безпокойството от което зависи
началото на мира
любовта 
смиреността

следобед в който тежкият въздух
се прибира във водата
облакът пътува към своя нов дом
самотното момиче
откъсва страницата
самотното момче
отпива от чашата

дъждът по ръбовете
докато вървиш
със затворени очи
и обираш капките
защото усещаш
къде точно около
овалното тяло на усещането
са се събрали ъглите

-

[не говори с уморени лица не пътува гратис в очите им
плаща си за всяко повдигане с вежди устни и пръсти]


къс шал е фитила
който все не посмявам
да разпаля до края

.изход.
ключогълтача е стар мой приятел
лудоброяча ми е роднина
идва всяка неделя с петната от чая
и ми казва да внимавам с треперенето


*
не говоря в светлината на питанията
не разхождам мрачните думи навсякъде
само най-хубавите от тях
имат глупостта да излязат
и да разкъсат света на "ние" и "вие"

мили госпожици Сепии, господа Касапи

нещо в мен вие
това не сте вие
умората
е твърде дълга коса
нацъфтяла несресвана от години

разрошете вълните
в правилни линии и пунктири
забранете зоните
от тила до рамото
от рамото до таза
от таза до сгъвката на коляното
уравновесете
и срежете по равно секторите
косата е смъртността на кожата
кожата е смъртността на влагата
влагата е друго нещо
водите режат

водите зашиват

сини шивачи

платове морско сини

очите ми в дъното
сънуват ножиците на Сътворението

а стомаха й се пълнеше със костилки
около нея плодовете ставаха каша
от горещина и тежест
минаваха гарвани и кълвяха
а ръцете й се пълнеха с костилки
около нея гарваните умряха
от болест и тежест
минаваха техните братя и ги кълвяха
а гърдите й се пълнеха със костилки
набъбваха и разтягаха розовата й кожа
минаваха оплаквачки говореха черно
и отминаваха

в градината със отсечените череши

ръбовете на пръстите розовата кожа под ноктите
мека нежна мека никога наранявана
планини протегнати ръце планини
студени и хлъзгави шии
лебеди омагьосани
плават слепи и се заобикалят
по инстинкт
и се заобикалят
така както сушата ги заобикаля
обло оформените земни релефи
както буквите обло изписани
оцеляват хилядолетия
така както
объркания превод
заобикаля истината
и потъва в друга
за да бъдат омагьосани нови думи

друга магичност
ритмичност
хармонията измислената любов измислената развръзка на любовта
страданието и разкаянието и разкаянието и развенчаването

разперила пръстите си
нежните пръсти
никога наранявани пръсти
влиза в ледената вода
и планините гледат мълчаливо
заскрежаването на нежното тяло

нежното бяло тяло

виночерпецо
бъди честен
знаеш че е горчало

груби ръце
звънък смях

*

люпилня: хиляди малки пилета настъпващи се едно друго
с крехките си малки крачка нежно сляпо нежно сляпо
се настъпват и не усещат че не те са това което е същото като тях но под тях

протягам се по-нагоре
рефлексии религия реброто с което ме направиха рибята кост на която ме сплетоха
и така аз съм косата на времето оредяваща и сгъстяваща миговете
която расте надолу и раста надолу не разбираш ли че раста надолу

дълбокото езеро
слепите лебеди

омагьосани

Ой-ла-ила, ой-ла-ула,
кой лежи във тая кула?
В мрак и влага от години
крее там една царкиня.
Но не рухва тоя зид,
изграден от як гранит.
Ханс, не стой като втрещен,
а върви напред със мен!

Девойката Малена
Братя Грим

вътре в следобеда децата спят между страниците на съня в любимата си приказка
точно преди да духнат косъма на лъва, за да се притече на помощ ...

проблясва нещо в стъклото затварям светлината в очите си и я приспивам
до тъмното очертание на топъл черен океан голям колкото зеница, но дълбок повече

2

будя се пак там...
Гражданската война в Испания е свършила
до мен на леглото седи момченце
аз държа в шепата си 2 млечни зъба и едвам се сдържам да не заплача
момченцето ме хваща за рамото и се отпуска на него
засмива се с две прекрасни дупчици в устата
а аз капя ли капя
после вадя кутия със пъзел - червен лъскав форд
разпилявам и с момченцето почваме да редим
то е прекрасно несръчно
а аз съм само недосетлива - мръщя се
то пилее частите по земята и се муши под кревата
да ги дири на четири крака...
пак е есен
пак стъклата са мокри
поглеждам краката си и забелязвам
че съм в бели чорапи с дантелени декорации
детето събаря каната и я чупи
каната е празна
съда е пълен

събирам стъклата

1

събуждам се в празен креват
в края на 1937
сядам в леглото
до него съд пълен с вода
и празна кана
веднага си мисля
"размяна?!"
и лягам обратно
отварям очи
но с отварянето
разбирам че няма промяна

ставам и почвам да преливам от съда в каната
за да мога да направя същото движение на обратно
макар да не е това начинът

измивам ръце и ги избърсвам в чаршафа
няма огледало в цялата стая
на мокрите стъкла са полепнали есенни листа
валяло е през нощта

челото ми докосва студения прозорец
ръцете ми го отварят и изчезват обратно в `07 000 о, о, о,
островът във формата на числото седем е моят сегашен живот
23, 040 , 000, 000 е едно изчисление на маите
и прилича на рождената ми дата 23.04..........
последвана от същите тези нули...
след появата преди и след... чезнещото ми тяло

от всички езици твоят ми е най-любим
речна змиорка
сух камшик
песъчлив праг
от всички езици твоят ми е най-чужд
нечленоразделно тялото ми
не може да произнесе
най-простичките неща
най-кратките форми
са най-сложни
ни го ме
го ни ме
...

момичето Е. пуши на терасата
черното под очите й е черен гъст прах
пръстите й са слаби и бели
между средния й показалеца една цигара опипва любовта на един човек на момиче което пуши за да се разнесе и да се изгуби в месец май когато всичко се облича в цвят
а хората се разсъбличат малко по малко
момичето Е. мисли не защото гледа напред и не защото се обръща назад
то се влива в гърдите си и отпътува пак оттам и винаги ще пътува от онази точка която оттласква дима нагоре и никога не го връща обратно
"цвете в пепелник" мисли си момичето Е. ... "цвете в пепелник" - си повтаря

дълбая в камъка твърде дълго
поливам го
сънувам младия мъх
крехко излюпен
източват се вече зелените му влакна
от клепачите от челото от усмивката ми
която трае по-малко и от секунда
после ме буди отрезвяваща тишина
пак дълбаене в камъка
пак утаяване на кръвта
изтъняването на костите
изтъркването на китките
изпъкването на онази издатина
която е спряла точно преди дланта
и пак поливането
дъжда
суеверието че мога да го извикам
така както мога и да го спра

вътре в камъка
издължената лодка на съня
ме очаква

празна

на брега на реката

празна

аз съм люспа
и дъно на уста
и тунелен път
от гърла
зачервени
пиянски гърла
аз се втурвам надолу
и съм хлъзгава течност
аз се дърпам нагоре
и съм хлъзгава вечност
накъде изкрещя
ти си люспа
а бездънна е мойта уста

откъсваше ли със зъби от пръстите ми
докато лежах мъртва в ума ти

от хълбока ми
с остри зъби
насищаше ли
страха си
че ще се събудя
отвъд
по-чиста от мария
и по-бяла от рая в утробата ми

з а в и н а г и
искам
в дивото
в подноктието на подозрението че ще имаме бъдеще по-навътре
от "в нас самите"

недочитам редовете на другите
а ги виждам като на снимка
с всичките им раздирания и кърпения и срутването на къщата
в която те падат заедно с другите но накрая разбират че едвам оцеляват
над затрупаните тела

з а в и н а г и
искам
обратното на тунела
или лицето
на граховото зърно
светлинка малка и кръгла
колкото една стотинка
но достатъчна
да ти дава насока
де ти дава развой
да ти убива
заради самия факт че я има

в толкова плътно тъмно сега

...противоотровно изричам винаги...

завинаги искам
...
говоренето направо
плевенето на тревата
откъсването до корен
смеха и драскотините
риска да прелетиш
като експериментален реактивен самолет
под мостовете които сам си градил
с лентичка отзад на която пише нещо всъщност
по-маловажно от следата която оставяш в небето
във въздуха

искам з а в и н а г и
понеже дишането
е по-важно от писането
и пеенето е по-важно от текста на песента пък дори и да е напечатан
в най-четеното списание на най-чаканата дата в най-закръглената година на земята
когато се суетят с подпечатването на новата харта за свобода граници брегове на морета и права за онеправданите
...

предпочитам пяната на бясното куче
пред захапката на беззъби хора които лаят пресипнало
и хъркат като машини във фабрика
предпочитам
пеенето
и вярното залитане към пороците
отколкото праведност - какичка в сив сукман
с розова панделка на кукуригуто

предпочитам
влагата на езиците
влагата на чуждиците
влагата на новия хоризонт
влагата на водите в които
завинаги е малка хартиена лодка
усмихнала се на бурите

ръцете дълбаят под очите
гладни
не на наситата казват дните
грозните им тела
деформираните им крайници
двойните им кожи и подкожия
издълбавам
очите са камъни
корозирали скални маси
с вода стичаща се по тях
насълзени примирия
приключени битки
алармите на по-силните
всичко е цветово отразено
флага на недоверието
значката на страха
набелязването
с показалец
без нужда от зрение
зрителна памет и уединение
или разбираш сбора от две
или просто пресмяташ себе си
за дълго
за кратко оставени се избистрят очите
докато не ги накълват
благоразумни и съвестни лешояди.

носачите всъщност са потни жени с тежки тюрбани - търпение
*

ако почерците се погледнат в огледалото
думите ще се отрекат от отраженията си
*


спя в тиха стая
надничаш от прозореца
заключените ми клепачи
напразно ме сънуваш
това не съм аз

---

тайните се раждат в дъждовни дни
когато лежим под карамелени одеяла
докато капките си набелязват нова любов
ние подаваме ръцете си
за да погледаме как настръхват
а после обличаме
гъдела на затоплянето

димът на нашето съществуване
издига красиво
още несбъднато битие
за което само ще пишем в тайните си тетрадки
в тайните си постели ще си доверяваме
кой на какво никога не се е осмелявал

докато се догонват
птици с мокри очи
докато кацат
по влажните клони
докато се преплитаме като меки конци
в карамелено-млечните одеяла
отмивайки ризите си и тези на ближните
да станем голи тела
от вода дим и мистика
тоест нищо и никакви
прекрасна завършена мета-физика

Дъха на студените ръце
пръстите опипващи ръбове
и плътно прилепващи по тях
пасващи
изпускам толкова топлина
през пръстите
събирам толкова студ в дланите
събличат времето
кърпят пространството
но неуверено
но неумело
вселени в думите
ръцете отслабват
по-бързо
изглеждат по-крехки
кадрирани
и лишени от фокус
изглеждат като следи
следвай ръцете ми
ще опипаш хладната ми страна

отвъд е светлина

отвъд хълмовете -
слънцата

отвъд е топлина
и разговор който е толкова приятен
че звучи недовършено
като мелодия от сън
възстановена от ароматните кестеняви коси
на непозната
моментен пристъп пристрастие
и вените се наливат алено


бяг и неотменност

бяг и неотменност

-

нашите спасения
не са истински наши
пий чай
пази се
вдигни се
горе главата
долу лапите
има чудеса
няма невъзможно
никакво отказване
лозунгите
на нашите възможности
са нашите невъзможности
напудрени
с грозно розов руж
за да изглежда
лицето на вероятното
с румени бузи

да се откажем от мръсния въздух
и да го заменим с чист
при все че се задушаваме
от самото усилие да дишаме
нашите малки убежища
са широки трудови лагери
където всъщност отиваме всички
щом пожелаем да ни татуират
с номера си отиват
и умиращите, и оцеляващите
просто сме от една и съща
кръвна група
хаотичната настървеност
да продължим животът
не е ли същата по характер
като самоубийствените
самоатаки
несъгласие с себе си
недоверие в себе си
недоволство пред себе си

понеже се качваме
дебютно на сцена
срещу която
публиката вместо да влезе
е платила да я замести
едно огромно светещо огледало
и така представлението е ослепително
премиерно провалът остава
завинаги като първото силно усещане
после всеки спад е незначително
леко убождане

егото е седнало
в най-удобния диван на света
мисля, че хапва нещо вкусно
и се избърсва в джобовете си
където никой няма да види
където е свободата
за ръцете които избират
нищоправенето
пред деятелството
и само това спасение
си осигуряваме

всички билети са разпродадени
зрителите се отдават
на топлите вечери
в парковете
залутани в спасителните
прегръдки на любовта, тютюна, музиката,
къпане под звездите, препускане и насъскване на мотори...

докато ти играеш
нагърбен със всички роли

пръсти

замислям нещо като хроника на страдащите пръсти
нещо като география от лактите надолу,
нещо като показания на китките, които виждат
какво се случва с десетте пръста, как губят от себе си,
с какво се покриват, къде докосват, с каква сила натискат
изваждат, носят, реагират...
причинител ще си бъда аз самата

...............................

бе остър като амоняк твоят мирис
рано сутрин
бях петно от съня ти
напоено с окислени сокове на страхове
произлязох от твоите нощни деца
с почернели от труд лица
горяли и вдишвали
в рудника на самотата ти
гризали черното под ноктите
като чер мармалад утробен сок
малко разкритие
незасегнати от горчилките

дробове вместо теб лежат
на легло идеално изгладено
пулсират едва
втечняват се
два скалпела в тялото

не ни боли нали
винаги имаме бели кърпи
хирургически конци дълги
без увещания
ние винаги знаем кое е правилно
но епикризите ги печатат шарлатани, "гадатели"

помниш ли поверието
че когато се увеличат
вещиците светът е поел към края си
въобще не знам да броя
и въобще не ги различавам

само теб познавам
от твоя сън се изнизах
мокро петно по чаршафа
амоняк и ликьор

паметта на водата в плътта ти съставям
съставям разливането на тежест по памет

и тази сочност на раздора
която ни кара да разтваряме
устите си широко и лакомо
и това пристрастие
което ни кара да пречупваме
костите на най-малките думи
наострени помежду ни
гняв с който
горчивината
се влива право
във вената на шията
ярко жарко изпъква
а аз се нахвърлям
да му отхапя езика
и спирам
разкъсала само
устните до половина
той казва онова от което боли
до половина
аз го довършвам безкрайно
аз му посвещавам
стихове
може би и трактати
там в близкоизточното/западно
бъдеще време
през което бомбандировките
ще са ежедневие

как се лекува
раната на разстоянието

може ли някой да бележи
къде точно се намира
точката по средата
според която ще се целим
в челата, между очите
или по грешка в сърцата

развържи роклята страх
твърде е стегнала
и без това изтънелия кръст
нека помълчим в знак на примирие
да помълчим мирно
опрощавайки тези които ще бъдем винаги...

=

black is all I see

причерняло е всяка сутрин
черна лъжичка поднася черно кафе
езикът бърза като в лакмус
да провери розовината си в тъмната течност
розовите връхчета се потапят в тъмнина
и се увиват в меко бодливо одеяло
розовина и мрак
в клепачите черни зърна - очи
да живееш чрез аромата си
без движения
олекотено тялото
парфюм с мирис на нощно видение
блуждение на плътта
колко пъти трябва да се извърши
изминаването на една точка
колко пъти на кръст да я пресечем
и да разгръщаме в прегръдка раните си
обичай ближния сближи се с усещането
за превръщение в друго тяло и разум
молитва без отваряне на устните
момиче - разпознавам чертите
на бялата стена са черни
а устата е малина
презрее ли плода ще изтече
сок със блудкав вкус
и очертанието ще изчезне
черно-бял разрез
в центъра на илюзията
черен къс реалност
настъпвам

inspirational

Triss - inspiration

Ваня...
във вторник
съм говореща течност
дори не знам
нямам съзнание
затова дали съм гореща
може би ако се разлея
на белия терикот
ще изстина
ще изстина
в контраста с бялото
понеже със сигурност
ще съм цветна
електрикова даже
като сироп
и ще лепна
- Ваня,
проговарям със своите
два езика единият
разлят до под масата
другия облизал вече стената
-конеца ще се накъса
все някъде, малкият възел
се измъква лесно,
а всяка игла има дупчица,
пък макар и малка - изплъзваш се
и после трета, четвърта глава,
празна църква, кожен стол,
аромат на тамян и гол ананас
в стъкленото око по средата на масата
Ваня, безизразно се римува
накрая с ранимо

Иконите се усмихват свенливо
за да не изглеждат така
четириъгълно тъжни

0

нощ
там където те няма още
е едно тъмносиньо широко легло
с лимони на мястото на телата ни
контрастират с мрачната
обстановка
неестествен аромат
на чисти чаршафи
празни пантофи
никакви вдлъбнатини никакви гънки
очакване

нощ е

кълбенца конци
изрезки ножички
бели хартиени фигурки
чашки от лимони
издълбани кори
восък по стъклата
восък по леглото
кисел вкус по устните
захвърлен пантоф
захар разпиляна
по линиите на килима
нетърпение

униние.

да лежа върху ми и фа единствено
върху съвсем тънък лист влажен

като тревата в гора
след дъжд отрупана с дървени трупи
разрязани мъртви тела с приятен аромат
и тъжен много тъжен вид
с които да си приличаме
по дървесните гъби
голото ми тяло
лежи като мъртво
и соковете му
са изтекли тъмни кръгове
спрели растежа си
пръстен е главата ми
пръстен празен и изгубен завинаги

не стигаше да ме изваяш до кръгло
трябваше просто да ме нанижеш
до безгласност и вярност
до ДА прошептяно

сега моят център може да бъде навсякъде
а това е страшна несигурност
това е космическа неубеденост
във Смисълът

онова девет вековно Дърво
с Девет кръга униние
а в десетия - свят
на мелодии цветове и шепоти
защо ти беше цевта
защо ти беше нужно
да стреляш по него

с остър камък в ръка
издълбаваш символа на стремежа си
но аз не го разчитам
но аз съм
във влажната тъмна гора
сред разсечените тела
и не усещам дразнение

само цветовете се сменят
мракът като пиян съпруг
се прибира и пада над мене
---------------------------------------

Шопен
ме накара да ти разкажа
за мъжът с десет неми кучета
които разхожда
всеки ден в пет
едри черни
с човешки очи
и животинско обоняние
мъжът е блед
слаб
спокойното изражение
свива сърцето ми

кучетата са като негови
предани синове
не се отклоняват от пътя си
не бързат
не излизат извън алеите
душат следите си едно-друго

господарят им
никога не произнася имената им

сам той сяда
на един дънер
с изглед към реката
и погалва онова
което сяда отляво
дали е винаги едно и също
не мога да кажа
понеже всички те са еднакви

с голямата си бащинска длан
докосва го над очите
после с показалец носа и
разхлабва каишката на врата

стои зареян с часове
и все така със спокойно лице
проверява върху часовника си
откъде падат лъчите на слънцето




...

сутрин е вулкан вечер съм аз

Nicola

нещо не върви в слънчевия следобед
говоря прекалено ниско - басово
говоря прекалено силно чуват ме всички
говоря прекалено ниско - басово
исках да кажа високо
исках да кажа бързо
а как да забавя
научи ме
учител ли си ми или ученик
да говоря бавно
се моля
сега
не
сега
да
тогава
винаги
slowly

E.

нещо не върви - ниже се
люспеста сутрин
очите ми няма ги
нанизани на върха
на един конец се люлеят
от пропастта
да бяха направили мост
да си мислех сега
за отвъдност
...
очите ми
едното сълзливо
другото не съвсем
винаги се разминават
в усещанията
някои казваха
че е слепота
други че им въздейства
моята не-увереност
не се знае как се е прикачило
това не с времето
времето не върви
ножици - отрицание
наострени до безкрайност
с острите върхове на гласа си
забождам бавно
изсъхнал цвят в мислите
...

говориш достатъчно
бавно
да науча кръвта си да се стаява
поне за малко

Nicola

поемайки дъх
ще
случайността
на думата
дух
да стисна в юмрук
да захапя
зъбите
на пръстите ми
натискай палците
fast

E.

китката ми превързана
не стискам
изпускам
мамя се понякога
със случайността на думата
нея стискам за гърлото
и вместо да я убия
целувам я
дух...

Nicola

измъкни ме от философията раз-ум-а
раз-уми ме раз-уми ума ми
хвърли ме на кучетата да ме лаята
но не чрез да-тата на не-тата
а чрез
стряскане
трясък

E.

трясък
звучи
като трик
сега
но нали
каза да те
измъкна
от философията
на сега и не-годуванието

кучетата са още палета
и искат да се умилкват
в краката ти
докато не настъпиш едно от тях
няма да пораснат...

Nicola

какво да си мисля
как помагаш ми
водни ли са клепачите
устните ти докосват ли се
няма те
стрелям си в празното

E.

струвам ти празнота
и стрелбата ти
няма ехо
това ли е
какво да си мислиш
за твоят помощник
за твоят ученик
когато той.(тя.не-я) не е ученолюбив
устните са леко разтворени
няма ме
стреляй на посоки

Nicola

през призмите на разговорите
с любимата обеднях на думи
случки и докосване до овца
до непознатата й вълна
ощипване на ръка и кисел вкус
удари с нещо тежко върху нещо тежко
heavy

E.

долина на тютюневи изпарения
сладък тютюн от който
светът се завърта
на детската си пета
и успява да не падне
да не счупи да не навехне
долината на разцъфтяващи
димни цветя
кое от кое по-високи
минаваме през тях
и това е докосване
когато минаваме през едно и също място
това докосване ли е
говоря тихо
но музика е ниско долу
в тютюнево зелената трева
стъпвай на меко...

Nicola

постелка за петата
ще мисля - кон-струирам
на сърцето ти - черна пломба
във върха на пръстите ти
тютюневи димни фабрики

E.

пломбирай черно
покривай
строежите си
с черни наметала
и разтегливи луни
луни пушачки
уморени
от дългото си димене
не дишай от върха
на пръстите ми
ще се отровиш

Nicola

тунел без паузи
бе противоречия
чист тунел
без отпадъци
вземи кофа за
боклук
изсипи я върху
ми
ще продължа
да бъда проводник
на електричество

E.

представих си
тромбон
пълен с вода
сълзите
на господаря му
сигурно ще прелеят
и то съвсем скоро

видях го и го подминах

теб - не

наелектризира
езикът ми
само за да не се
вцепени с болка
само за да не зарасне навътре

сочен е още
жилав e

Nicola

чие тяло ще изпомачка
всичко
чертежи реконструкции дрехи
твърд съм в пръстите
омекотители изливай
възглавници върху тях
полагай

E.

вероятно ще натежи мътилката ми
но тя е мека
но тя е удобна извън мен
само отвътре убива
аз разстилам
омекотен здрач
моето друго тяло

Nicola

казармите ще разрежат новият ти полк
това е друго съобщение
фантазирай за болката на еротиките

въпросът за свръх-активност
свързан съм с машина
прикачена за мен
не казвам къде
молба да ме измъкнеш
която не искам
да удовлетвориш

но устните ти
ме черпят

E.

ние не докосваме тази плът
ако тя не ни е докоснала
без значение от материята
на нейните съставни части
ние сме означили
татуирали букви и цифри
по цялото тяло
и я използваме
да дешифрираме
а всъщност само
измисляме шифър
зад който...е всичко
когато ни няма

Nicola

алената кръв набъбва в устните ти
тих код ги раз-кодира
взривяването на мига в първата минута на вселената
която представлява едни часовник
или спящ часовой
ние организираме убийството му
убиваме написалия за смъртта му

E.

онемял малък зелен будилник
който като малка прибирах
в шкафа
не понасях тиктакането
взирах се в празното му място
и това ми доставяше удоволствие
защото отнемах
спи спи малки зелени будилнико
сега ще спя с отворени очи завинаги

устните - алени
кръвта се свира
във вените и се гуши
затоплена в тях
часовоят дали е предполагал
за всичко това

Nicola

онова което кафето изтърка
в пода на мивката
аленото изплюто
точката запетайката
преди корема ти
по надолу
и по-навътре
в меховете

---

езикът като касичка в която се събират жетони
бъдещето прегризва плътта на презрамката ти
материята е слива с горнището на тялото ти

E.

земята е отрупана
с омекнали презрели плодове
няма значение
дали младо или старо
ще е момичето
което настъпва
на бос крак
очите на кайсиите
...
бъдещето
има само два зъба
еднакво остри
забиват дълбоко
и захвърлят нахапан плода
да изсъхне..

Nicola

изпей ме
като тръба
която чуваш
медена
морава
стъпваща
по босите луни
сладкото от конфитюр
на масата
червено е
роза е малина е

кристал вятър стъклена вода

това си ти и ще те потопя в собствените ти коси
сок портокал манго кайсия вишна
зъбките ти вече са като на жена бели привлекателни
сок и сочност и междуметия на нашите ехтения

E.

пренасям се
сок и вятър
това не са моите коси
това е твоето огледало
но аз се прощавам гърбом
и се изпращам

улавям ръката си
сама се увещавам
моля се на малините
моля се на малките им бодли
да усетя твоя вкус в извивките
на западния вятър…

Nicola

покривалото на тишината (с благодарност към бекет)

покривалото на тишина
стой в коридора
в кабината
подарявам
яйца брашно
смес
твърда смес
яйцата не чупят
но той няма да ги счупи
ще ги съзерцава

E.

покривалото зад тишината
където представлението е свършило
и тя спи върху черупките на яйцата
сънува водопади брашно
тялото й се размърдва
и се чуват пукащите се ...
пукот на бивша цялост
и причинители на малки рани
резки по цялото млечно тяло

-

уморих се
да ближа
шума от подметки
разхождащи се
по главната улица
която държа над мен
с двете си вечно разперени ръце

понякога когато врата ми се умори
от тежестта на асфалта и горещината
на триещите се съпротивления
допирам устни
усещам миризмата
бензиновите петна
ми разказват своето черно минало
което се е превърнало в черно бъдеще
просто петно
и аз успокоително целувам
улицата шепна й че всичко
ще се изтрие
и че така трябва да бъде
и все пак
...
уморително е

денем ближа хиляди гласове
и недомлъвки които припадат
по улицата
под формата на билетчета и монети
под формата на загубени ръкавици
и памет в най-различни опаковки
моята участ е нечовешка
защото преглъщам
шума и звъна и всичко което пада
така огъва гръбнака и раменете ми
че... сигурно ще умра ако просто поседна
за да си отпочина

блясъка на разкъсаните секунди
се губи между пръстите ми
и те прикрепят
тази улица
и те усещат гъдел
когато някой някъде
от кръстовищата
се усмихне на изтичащата минута
до срещата му
или когато птиче кацне на стряхата
на някоя спирка и изсвирука
на червейчето че му остава
не повече от секунда...
тогава усещам сърбеж
и притварям очи
улицата ми натежава
дори ако само един гълъб
клъвне твърдо зрънце
неизгладен цимент

и ръцете ми се изпъват
и мускулите ми се напрягат
с брадичка подпирам
цялата улица
отгоре ми
в долната земя
мислите се разпукват
от горещината в тялото
и се разливат
по посока на скрития смисъл
не знам къде се намира

ближа шумовете
улавям ритъма
и всичко това
миризливо
натрапчиво
губене
аз събирам
в очите ми
като в джобове
останали здрави
по разкъсания плат
на стар шлифер

и ако някога
слизаш от автобуса
бързаш
решиш да скочиш
от второто стъпало
пъргаво
на бордюра
знай че в мен
твоята сила
се трансформира
в умора
която ме кара
да бъда неизбежна упора
на тази улица
на главната цел
произволно избраната част
от пъзела
която предопределя останалите
като остава
винаги
най-отдолу

*

да се родим

в горещата сълза на славея
в отровния сок на японската роза
в синия отблясък на кварцов пясък
докато пищи над пещта
за да стане стъкло
се случва възможното

дори и преди да получим
свидетелства ние рисуваме
техния образ без да знаем
на лист отпечатваме
грубия език, нежния език
силния език, слабия стих
трудността да се изразим

събери в шепата си
слушай с устата си
застани в средата
зелена могила
около нея снежна ливада
и ти си на тази издатина
която наричаш мисъл
тайната неслучайно
лежи във пръстта


напиши ме сега
разтопи ме
така както трябва
аз ще стана
една песъчинка
от кристала
ако знаеш
как да ме съхраниш
след хилядолетия
те ще намерят
частта от мен
която е спяла
с будно съзнание
и е започнала
едно смислено
и нужно изгнание

заради буквите
които танцуват
заради ръцете
които се протягат
една към друга
преди да се наранят
преди да запишат
потъването си в раната

плачът на славея
линеенето на розата
ридание рано сутрин
по изгубеното
по стъкления ръкав
на разума
от който сме се отказали
понеже не можем
да го запретнем
той се троши в краката ни

горчива е песента на славея
горчив е ароматът на розата
слънцето над Япония
мълчалива симфония

е това видение

или прераждане

***

В къщата на ъгъла
имаше дълъг и тесен двор
точно в дъното хвърляше сянка
един дванайсетгодишен бор
в къщата с лакирани сини прозорци
живееше едно сляпо момиче
джобовете му винаги бяха пълни
с най-различни малки неща
жълъд, монета,билет, кламер,
колелце от стара играчка, капачка
клечка за кибрит, моливче, креда, бонбон
играеше на своята малка игра
в която ги разпознаваше
и събираше по двойки
или просто се наслаждаваше
на различните им повърхности
измисляше им истории, в които
те нападаха едно друго
или се губеха
от едната в другата й ръка
от левия в десния джоб
или просто падаха в тревата
пред къщата където
птичета и животни им измисляха
нови имена, нов смисъл,
други правила на играта...

eдин ден до оградата
застана и се подпря
мълчаливо момче
то се бе отронило
през някой тъжен
майски ден
и бе пристигнало
без чадър в този град
велуреното му куфарче
с различни на цвят марки
сега бе съвсем избеляло
и сини кончета висяха и
издайнически се подаваха
отвътре
малкото сляпо момиче
извика хей от дъното
на двора
а вятъра издуха
една бодличка
от бора в носа на момчето
то кихна
и така сякаш й отговори

дълго стояха
той на оградата
тя в сянката на дървото
момчето поглади
дръжката на куфара
момичето пъхна ръка в джоба си
после вятъра изсвири
малка мелодия
в която се разказваше
за една синя бележка
изгубена някога
и прочетена
от разгулен пияница
нито обяснението
било за него
нито бележката
била адресирана
но той се смял от сърце
на тази единствена грешка

грешката на любовта
не била печатна
а ръкописна
и в това той намерил
повод да си долее още
бял ром и да се посмее

малкото сляпо момиче
тръгна по тясната алея към входа
свирукаше си навътре
и подритваше невидими
камъчета
докато не стигна
една стъпка преди оградата
тогава тя въпросително се усмихна

ти кой си
попита една птица
от върха на бора
а момчето
отвърна
- здравей момиче
нося ти нещо ново

въпросът в усмивката
утихна
настъпи мълчание

момичето извади
от джоба си креда
и начерта
от вътрешната
страна на оградата
една розова права
момчето я погледна
и разбра нещо
постави куфара на дуварчето
точно пред нея
керемидите
изрухоляха напевно
момичето веднага усети
тежест в пространството
и протегна ръка
дори запретна ръкав
опипа разшития тук-там
куфар и стъпи на пръсти
разтвори устни
довя вятъра нова игличка
и я заби във носа му
момчето пак кихна
а тя каза много тихо
ето че ми я носиш

- аз съм Кос
дойдох сам
нося малки
шишенца
малинов сок
и въпроси
донесох ти нова рокля
майка ми е Вечерницата
баща ми беше пияница
той пееше една
глупава песничка
за някаква синя бележка
пристигаща
от крайъгълна къща
с тясно и дълго дворче

на колко години е този бор

12 изтананика момичето

ето че вече съм тук
ето че знаеш моето име

момичето поглади дръжката
и издърпа куфара му навътре

Вечерницата изгрява изпя птицата

време е за вечеря
промълви момичето

:

езикът е завързал и казва далече ще стигна по този път далече ще се затегне възелът нали още преглъщаш нали си облякла рокля на оплаквачка от днес значи трябва да плачеш и да се привеждаш и черно да е пред погледа ти да изсъхва устата ти и да я мокриш с вино и пак да оплакваш да пазиш от вятър свещта да те пази спомена е като да те зазидат в чешма като да ти обещаят сигурност че няма да съществуваш не си ли съгласна не си ли пила вече от тази шепа застояла и мътна вода знаеш я много добре това че си вече пресъхнала бяла и вятър не те облъхва го знаеш противиш се сама и пак разбираш присвиваш навътре и усещаш киселост отвътре в кората ти държиш в устата си камъче втвърдява мекостта на думите преди да завършат ето как не се вливат една в друга не си помагат а си противостоят думите сега разбра ли езикът на мъртвите и живите е един и същ и той стиска здраво за гърлото и той е гъдел отвътре алергия несъвместимост нужда ниско стъпва в тревата и се търкаля надолу по склона забързва заплита се този същия който те връзва- тяга-
мълчание роклята намокрена от кален дъжд натежава плача натежава в мълчание

!

дузини малки свитъци
по пода на стаята й
по-скоро смачкани
от тежкия дъх на дните
или от мрачните пръсти
на стените
които се протягат
когато си искат
тези малки листчета
беше събирала
със години
години записване
години уютни разстрели на мисли
така е добре застанете
сега ще ви снимам
ще стане чудесна фотография
ще бъдете едно малко сплотено семейство
добре преоблечено с красиви дантелени дрехи
а после куршумът
и думите останали без своите
сови-защитници умираха
без да гъкнат
без капка болка
и смисъл разбира се
тайна пир
вечер врана
зелено залиташе в цветовете
зелено в черното
зелено в жълтото
зелено в бялото
и смъртта на думите
поне бе с красиво покривало
последното
оттам нататък
в свитъците оставаха
само онези думи
които не пазеше
за които казваше
че нямали смисъл
че ги пише без повод
че няма нужда от ритъм
и това беше самото откритие
на индивида които обича
да пие от своите мисли
и да гледа дълго
празната чаша
и да пие дълго
от празната участ
на своите най-искрени
бледи остатъци

сега тези свитъци
са по пода
на тъмната стая
тя върви по тях
с босите си крачета
и се навежда
над всяко
и сега сякаш
сега за пръв път
ги открива
когато са вече убити

и решава
ще си направя аз
рокля от тях
мъртва рокля
в мъртво тяло ми трябва
и си раздвижва ръката
над ножицата
и ножицата е фея небесна
започва да ги подрязва
готовите малки свитъци
после с малки кърфици
ги съединява
нещо като второ убийство
но по-сигурно
и така малкото босо момиче
си наумява че омачканото
точно й пасва
на погледа, на косата, на спомена
и се завърта
завърта се на петата си дясна
и пада
под нея малкото гробище
се отваря
и започват изведнъж
да запяват
малкото истински думи
оживели й доизпяват
какво всъщност значат
думите тайна пир вечер врана
думите от които бягаме
и в които погребваме
скрития смисъл
понеже сме безпощадни

---

абсолютно лошо й е
цял ден влива черна вода в себе си
а накрая се прибира когато вече
главата й е плувнал в черно аквариум
с тъмно-лилави водорасли
и бълбук-пукащ звук в стомаха
следобедът бързо се видоизменя във вечер
съвсем сам
следобедът прилича на пясъчен часовник
който подскача на черен батут и сам се обръща
после пясъка се сипе ли сипе
право от центъра на централната нервна система
до точковата система в петите
и пръстите се разтреперват като знаят че трябва
да пишат по задължение -с блудкавото мастило
гаден вкус в устата от отговорност
когато отговорността напомни за себе си
значи е на привършване
вече е тъмно
абсолютно зле й е
сяда и вечеря сама
в кухнята сама
като в руски филм
излива борш в най-тъмната купичка
и с бързи движения пришпорва лъжицата
устата й сякаш изговаря само а и я
после ч щ когато дъвче и завършва с дълго ммм
готово.
после стомаха оспорва всяко решение и неправда
но тя го налага с ругатни и нарочни спазми
но тя му споменава че не е толкова слаба
та да му обръща такова внимание
...
вечеряте ли със себе си понякога
оставяте ли за утре
приличате ли
на крайчеца от филийката ми
с една захапка оставен
върху покривката
за бял дансинг на нахални пияни винарки

това са мушици
те са винаги гладни

... .

усещам когато ми е студено
безветрие
привечер
в бяла къща
на дълга тераса
човек седнал на дървен стол
свири с китара Valsa pra Biu Roque
знам кога ми е толкова студено
че виждам във въздуха
плавно носещи се
душите на нотите
малки като капчици
полупрозрачни
следват се
и се вричат една на друга
не като хората
съвсем не като тях
знам какво се случва
когато тялото ми настръхне
в още топлата привечер
стоя вливам един лъч
от погледа си във хоризонта
и цветовете се сливат
и човекът с китара
започва меланхолно
да си припява
текста който още не знае

...
стоя изправена
на тази граница
и знаеш ли..
забравям петното тогава
забравям колко рисковано е
да се споделя с другите
и се потапям
в този червен хлад
разбъркал мелодия с мисъл
и притоплил
езика на тялото
дотам
че то се унася
... танцува ...

-

мога да вкуся от твоята част на нощта
да си отхапя незабележимата част

може да ни погълне мрак
или да ни изхвърли на светло
сияйната суета
самота която ни пуска да минем
един през друг
на много висока цена

с мимики и отражения
аз се отказвам от себе си
предоверявам се
на празната ми постеля
и лягам в гробницата на часовете

чакам те дълго
за да ми кажеш че си се върнал
дванадесет часа
израствам в копнежите си
и после се изпарявам
на сутринта
точно в седем

мога да споделя сянката ти
мога да изтлея в твоята топлина
на въглена на една единствена твоя дума
мога да опожаря целия свян

срамежливо прошепвам
че ще го сторя

ще ми дадеш ли от нежната си ръка
от твоя ръб на света да погледна
после ще се завръщам безкрайно
с примката на любовта около шията

нищо не е по-страшно
от това да остана незабележима
цели четирсет минути
под дъжда на липсата ти

***

ще ти бъде по-лесно, ако го наречеш кривнала поезия
рано сутрин
думи които обливам
със студена вода от ручея на сърцето си
те потреперват и се притискат една в друга
прегръщат се от уплаха
като съвсем непознати
както децата, когато наистина се страхуват
ще ти стане по-ясно
ако го наречеш
поезия без покритие
без платина, награди и поощрения
гола поезия
съдържания без заглавия
озаглавяващи дните ми
разказващи за пороци и приливи
за многото чистота върху която
правим картините си
безотговорно и много често не на своя език
изповядваме приликите си

ще се увериш в това,
понеже не ме познаваш
ще си мислиш как сядаш до мен
и се вглеждаш в пръстите ми
с пръстите ми се заговаряш...
ново видение
ще си представиш
моето същество като фино бледо присъствие
вдишан блян на малко полско цвете
да израсте още по-дребно
по върховете
на синя безименна планина
твърде високо, за да я изкатерят
за да й измислят име

...

сядам и мълча толкова дълго,
че като стана оставям бяло петно
ръце нямам
нямам ръце да го избърша
ето защо ставам
виждам го и пак сядам
и пак мълча
ако се раздъдоря
петното ще се увеличи
не само под мен
а около мен
може би дори
ще се разлее
ще изцапа глезените
пръстите на краката ми
и ще направи локвички
около колегите и познатите
или ще изцапа обувките на тези
които мисля за приятели

стоя и мълча
понякога
те пушат цигари
а аз димя отвън навътре
белодробно изгаряне
наслоява се катран някъде там
но няма изход за пушачите като мен
няма трезвена мисъл

побърква ме това бяло петно
имам чувството че е влажно или пък мазно
или пък е като отровен секрет
всичко това заради мълчанието
което толкова ми отива
и така приятно ме стяга
отвсякъде
не се олюлявам
не се обърквам
не си причинявам
не е от срам
нито от някаква
измислена моя виновност

врата ми е от метални малки пластини
не мога да се обърна наляво и после надясно
не мога да утвърдя или отрека
така ли се казваш - да или не
днес или утре
не мога да се въртя
клепачите ми са сребърни напръстници
със сребърни кончета
тънки тънки кончета
тихи бели жени
от два черни облака
над нашата къща
шият
дъжд
дрехи от дъжд
казвам им "кой ще ги носи? никой вече не носи дрехи от дъжд"
а те се усмихват и се надяват...
и казват "ти ще ги подариш, ако не - ти ще ги носиш"
аз не им отговарям

`

какво ще разбера за себе си?
думите ми сега са малки ясновидства,
ситни сини камъчета за бъдещето,
в което неясното ще ме отрича и трие

но аз знам много повече

била съм в решенията си за после
но никога нe спестих грешките
те са стъпала към миналото
а миналото е учудващо прозорливо в написаното

-

племе от гъсти гори
пламнали в мед
плача им - медни звънци

племената изчезват
но остават следи

музиката е запазена

...

няма нищо по-налудничаво
от това, че се движа без да помръдвам
забавена динамика. не съществува

цената е без значение
заедно с резултатите

измислих им трудни имена
които лесно да забравя
---

прибрах ти малко музика за днес, за утре
...когато и да полетиш...