пъкълът винаги съм си представяла като вид мек плат
много по-красив от всички останали
и двойно не деветорно по-мек...
там лежат много малки момчета захвърлили настрани своите велосипеди
гледайки как от небето бавно падат и се разпадат стотици
милиарди малки и големи снежанки
пазят с ръце очите си и не знаят че изобщо няма защо да се пазят
пъкълът е плат в който лежиш и няма от какво вече да те е страх
плевелите горят дъждовните капки също горят
и какво ако само едно от двете е истински доказано
----

момче с боядисано в бяло лице е застинало на прозореца без да вижда дъжда мисли
"ако всеки се грижеше вместо за канарче за камък по-студени ли щяхме да станем"
мисълта го напряга
-

закъсняла да се прибере мравчица
се брани с дъжда а сламката за кой ли път се
изплъзва от черното на гърба й

-

града е пуст
небето успокоено сияе
капка по капка водата нещо копае
мъничка дупка - тайниче
....
на безлюдна улица номер 23
стояла самотно къщата с черните керемиди
на покрива й никога не кацали птици