-

уморих се
да ближа
шума от подметки
разхождащи се
по главната улица
която държа над мен
с двете си вечно разперени ръце

понякога когато врата ми се умори
от тежестта на асфалта и горещината
на триещите се съпротивления
допирам устни
усещам миризмата
бензиновите петна
ми разказват своето черно минало
което се е превърнало в черно бъдеще
просто петно
и аз успокоително целувам
улицата шепна й че всичко
ще се изтрие
и че така трябва да бъде
и все пак
...
уморително е

денем ближа хиляди гласове
и недомлъвки които припадат
по улицата
под формата на билетчета и монети
под формата на загубени ръкавици
и памет в най-различни опаковки
моята участ е нечовешка
защото преглъщам
шума и звъна и всичко което пада
така огъва гръбнака и раменете ми
че... сигурно ще умра ако просто поседна
за да си отпочина

блясъка на разкъсаните секунди
се губи между пръстите ми
и те прикрепят
тази улица
и те усещат гъдел
когато някой някъде
от кръстовищата
се усмихне на изтичащата минута
до срещата му
или когато птиче кацне на стряхата
на някоя спирка и изсвирука
на червейчето че му остава
не повече от секунда...
тогава усещам сърбеж
и притварям очи
улицата ми натежава
дори ако само един гълъб
клъвне твърдо зрънце
неизгладен цимент

и ръцете ми се изпъват
и мускулите ми се напрягат
с брадичка подпирам
цялата улица
отгоре ми
в долната земя
мислите се разпукват
от горещината в тялото
и се разливат
по посока на скрития смисъл
не знам къде се намира

ближа шумовете
улавям ритъма
и всичко това
миризливо
натрапчиво
губене
аз събирам
в очите ми
като в джобове
останали здрави
по разкъсания плат
на стар шлифер

и ако някога
слизаш от автобуса
бързаш
решиш да скочиш
от второто стъпало
пъргаво
на бордюра
знай че в мен
твоята сила
се трансформира
в умора
която ме кара
да бъда неизбежна упора
на тази улица
на главната цел
произволно избраната част
от пъзела
която предопределя останалите
като остава
винаги
най-отдолу

*

да се родим

в горещата сълза на славея
в отровния сок на японската роза
в синия отблясък на кварцов пясък
докато пищи над пещта
за да стане стъкло
се случва възможното

дори и преди да получим
свидетелства ние рисуваме
техния образ без да знаем
на лист отпечатваме
грубия език, нежния език
силния език, слабия стих
трудността да се изразим

събери в шепата си
слушай с устата си
застани в средата
зелена могила
около нея снежна ливада
и ти си на тази издатина
която наричаш мисъл
тайната неслучайно
лежи във пръстта


напиши ме сега
разтопи ме
така както трябва
аз ще стана
една песъчинка
от кристала
ако знаеш
как да ме съхраниш
след хилядолетия
те ще намерят
частта от мен
която е спяла
с будно съзнание
и е започнала
едно смислено
и нужно изгнание

заради буквите
които танцуват
заради ръцете
които се протягат
една към друга
преди да се наранят
преди да запишат
потъването си в раната

плачът на славея
линеенето на розата
ридание рано сутрин
по изгубеното
по стъкления ръкав
на разума
от който сме се отказали
понеже не можем
да го запретнем
той се троши в краката ни

горчива е песента на славея
горчив е ароматът на розата
слънцето над Япония
мълчалива симфония

е това видение

или прераждане

***

В къщата на ъгъла
имаше дълъг и тесен двор
точно в дъното хвърляше сянка
един дванайсетгодишен бор
в къщата с лакирани сини прозорци
живееше едно сляпо момиче
джобовете му винаги бяха пълни
с най-различни малки неща
жълъд, монета,билет, кламер,
колелце от стара играчка, капачка
клечка за кибрит, моливче, креда, бонбон
играеше на своята малка игра
в която ги разпознаваше
и събираше по двойки
или просто се наслаждаваше
на различните им повърхности
измисляше им истории, в които
те нападаха едно друго
или се губеха
от едната в другата й ръка
от левия в десния джоб
или просто падаха в тревата
пред къщата където
птичета и животни им измисляха
нови имена, нов смисъл,
други правила на играта...

eдин ден до оградата
застана и се подпря
мълчаливо момче
то се бе отронило
през някой тъжен
майски ден
и бе пристигнало
без чадър в този град
велуреното му куфарче
с различни на цвят марки
сега бе съвсем избеляло
и сини кончета висяха и
издайнически се подаваха
отвътре
малкото сляпо момиче
извика хей от дъното
на двора
а вятъра издуха
една бодличка
от бора в носа на момчето
то кихна
и така сякаш й отговори

дълго стояха
той на оградата
тя в сянката на дървото
момчето поглади
дръжката на куфара
момичето пъхна ръка в джоба си
после вятъра изсвири
малка мелодия
в която се разказваше
за една синя бележка
изгубена някога
и прочетена
от разгулен пияница
нито обяснението
било за него
нито бележката
била адресирана
но той се смял от сърце
на тази единствена грешка

грешката на любовта
не била печатна
а ръкописна
и в това той намерил
повод да си долее още
бял ром и да се посмее

малкото сляпо момиче
тръгна по тясната алея към входа
свирукаше си навътре
и подритваше невидими
камъчета
докато не стигна
една стъпка преди оградата
тогава тя въпросително се усмихна

ти кой си
попита една птица
от върха на бора
а момчето
отвърна
- здравей момиче
нося ти нещо ново

въпросът в усмивката
утихна
настъпи мълчание

момичето извади
от джоба си креда
и начерта
от вътрешната
страна на оградата
една розова права
момчето я погледна
и разбра нещо
постави куфара на дуварчето
точно пред нея
керемидите
изрухоляха напевно
момичето веднага усети
тежест в пространството
и протегна ръка
дори запретна ръкав
опипа разшития тук-там
куфар и стъпи на пръсти
разтвори устни
довя вятъра нова игличка
и я заби във носа му
момчето пак кихна
а тя каза много тихо
ето че ми я носиш

- аз съм Кос
дойдох сам
нося малки
шишенца
малинов сок
и въпроси
донесох ти нова рокля
майка ми е Вечерницата
баща ми беше пияница
той пееше една
глупава песничка
за някаква синя бележка
пристигаща
от крайъгълна къща
с тясно и дълго дворче

на колко години е този бор

12 изтананика момичето

ето че вече съм тук
ето че знаеш моето име

момичето поглади дръжката
и издърпа куфара му навътре

Вечерницата изгрява изпя птицата

време е за вечеря
промълви момичето

:

езикът е завързал и казва далече ще стигна по този път далече ще се затегне възелът нали още преглъщаш нали си облякла рокля на оплаквачка от днес значи трябва да плачеш и да се привеждаш и черно да е пред погледа ти да изсъхва устата ти и да я мокриш с вино и пак да оплакваш да пазиш от вятър свещта да те пази спомена е като да те зазидат в чешма като да ти обещаят сигурност че няма да съществуваш не си ли съгласна не си ли пила вече от тази шепа застояла и мътна вода знаеш я много добре това че си вече пресъхнала бяла и вятър не те облъхва го знаеш противиш се сама и пак разбираш присвиваш навътре и усещаш киселост отвътре в кората ти държиш в устата си камъче втвърдява мекостта на думите преди да завършат ето как не се вливат една в друга не си помагат а си противостоят думите сега разбра ли езикът на мъртвите и живите е един и същ и той стиска здраво за гърлото и той е гъдел отвътре алергия несъвместимост нужда ниско стъпва в тревата и се търкаля надолу по склона забързва заплита се този същия който те връзва- тяга-
мълчание роклята намокрена от кален дъжд натежава плача натежава в мълчание

!

дузини малки свитъци
по пода на стаята й
по-скоро смачкани
от тежкия дъх на дните
или от мрачните пръсти
на стените
които се протягат
когато си искат
тези малки листчета
беше събирала
със години
години записване
години уютни разстрели на мисли
така е добре застанете
сега ще ви снимам
ще стане чудесна фотография
ще бъдете едно малко сплотено семейство
добре преоблечено с красиви дантелени дрехи
а после куршумът
и думите останали без своите
сови-защитници умираха
без да гъкнат
без капка болка
и смисъл разбира се
тайна пир
вечер врана
зелено залиташе в цветовете
зелено в черното
зелено в жълтото
зелено в бялото
и смъртта на думите
поне бе с красиво покривало
последното
оттам нататък
в свитъците оставаха
само онези думи
които не пазеше
за които казваше
че нямали смисъл
че ги пише без повод
че няма нужда от ритъм
и това беше самото откритие
на индивида които обича
да пие от своите мисли
и да гледа дълго
празната чаша
и да пие дълго
от празната участ
на своите най-искрени
бледи остатъци

сега тези свитъци
са по пода
на тъмната стая
тя върви по тях
с босите си крачета
и се навежда
над всяко
и сега сякаш
сега за пръв път
ги открива
когато са вече убити

и решава
ще си направя аз
рокля от тях
мъртва рокля
в мъртво тяло ми трябва
и си раздвижва ръката
над ножицата
и ножицата е фея небесна
започва да ги подрязва
готовите малки свитъци
после с малки кърфици
ги съединява
нещо като второ убийство
но по-сигурно
и така малкото босо момиче
си наумява че омачканото
точно й пасва
на погледа, на косата, на спомена
и се завърта
завърта се на петата си дясна
и пада
под нея малкото гробище
се отваря
и започват изведнъж
да запяват
малкото истински думи
оживели й доизпяват
какво всъщност значат
думите тайна пир вечер врана
думите от които бягаме
и в които погребваме
скрития смисъл
понеже сме безпощадни

---

абсолютно лошо й е
цял ден влива черна вода в себе си
а накрая се прибира когато вече
главата й е плувнал в черно аквариум
с тъмно-лилави водорасли
и бълбук-пукащ звук в стомаха
следобедът бързо се видоизменя във вечер
съвсем сам
следобедът прилича на пясъчен часовник
който подскача на черен батут и сам се обръща
после пясъка се сипе ли сипе
право от центъра на централната нервна система
до точковата система в петите
и пръстите се разтреперват като знаят че трябва
да пишат по задължение -с блудкавото мастило
гаден вкус в устата от отговорност
когато отговорността напомни за себе си
значи е на привършване
вече е тъмно
абсолютно зле й е
сяда и вечеря сама
в кухнята сама
като в руски филм
излива борш в най-тъмната купичка
и с бързи движения пришпорва лъжицата
устата й сякаш изговаря само а и я
после ч щ когато дъвче и завършва с дълго ммм
готово.
после стомаха оспорва всяко решение и неправда
но тя го налага с ругатни и нарочни спазми
но тя му споменава че не е толкова слаба
та да му обръща такова внимание
...
вечеряте ли със себе си понякога
оставяте ли за утре
приличате ли
на крайчеца от филийката ми
с една захапка оставен
върху покривката
за бял дансинг на нахални пияни винарки

това са мушици
те са винаги гладни

... .

усещам когато ми е студено
безветрие
привечер
в бяла къща
на дълга тераса
човек седнал на дървен стол
свири с китара Valsa pra Biu Roque
знам кога ми е толкова студено
че виждам във въздуха
плавно носещи се
душите на нотите
малки като капчици
полупрозрачни
следват се
и се вричат една на друга
не като хората
съвсем не като тях
знам какво се случва
когато тялото ми настръхне
в още топлата привечер
стоя вливам един лъч
от погледа си във хоризонта
и цветовете се сливат
и човекът с китара
започва меланхолно
да си припява
текста който още не знае

...
стоя изправена
на тази граница
и знаеш ли..
забравям петното тогава
забравям колко рисковано е
да се споделя с другите
и се потапям
в този червен хлад
разбъркал мелодия с мисъл
и притоплил
езика на тялото
дотам
че то се унася
... танцува ...