прилича на стар мой приятел

напомня стара надежда

в моя дървен костюм Примирение

шепна едвам чуто:

 "Татко Джузепе..."

----

а всъщност си мислим

за правилните дезориентири

и всъщност на тях благодарим

от тях сме измолили

слепотата и любовта си

и всъщност знаем

че един ден и ние

ще искаме да си построим

къща с южна тераса

без значение че ще стигнем само до страничните стълби

какво значение има навеждането от перилата

без изкачването

без дълго трупаната

болка във ставите

бръчица около усмивката

картините с бяло

картините в синьо

довереници на щастието

и единствени живи свидетели

ние сме само едно непрочетено завещание

надежда някаква

че ще дойде онзи който слага печата

законът ще утежни думите

ще позволи самотата

отнасяйки свитъка със желания

---

в зимата на доверието
обещанието ти - чаша мляко
висяща с конец от единия край на луната
ветровита вечер
в която мен ме няма навън
живея в пуловера си
и плувам в ръкавите си
и дишам в бримката която
се спуска някъде след сърцето
или малко преди
понякога е трудно да се засече
местоположението му
радарите са изстинали и объркани

жонглирам с секундите
играя си на продължителност
едно малко момиче от едно малко видение
кръстих Доверчивост
сега се замислих дали няма да съжалявам
когато приключа любимата си глава
от най-обичната книга

да тръгнеш зимата за Париж
да се завърнеш на улица Брока
припявам си композициите на детинския ми възторг
че не създавам, а пресъздавам
и от това по-хубаво едва ли ще ми остане
:)

топла супа преди лягане
твоето обещание
е чаша мляко
разлюляна от вятъра
без да се разлее ни капка
без да се усъмня
ни най-малко
в топлината ти

по песъчливите страници на книгата
прочитам
даденото обещание
че ще допишем и подвържем
всяка дума независимо от усилията
по въртеливите ни движения
и болезнени усуквания
говоря за неизбежното
което сега е пясък
натежало разлистване
неосъществен тласък
не в нас самите
а от нас които сме мислили
в ние и вие
(неизбежно предателство)
неизбежно обединение на сили
до вестта за смъртта на разсилния
глухия ни слуга
следващ ни по петите
обещание ни е дал
по рождение да се грижи за нас
сякаш сме поверените му
царски синове
закалени единствено
от кадифени възглавки
и милувки по златните румени бузки

не се усмихвам
това не е спомен

дали сме обещание
и сме разтопили вече печата

а сега?

още колко време ще мине
за да се събудим и да кажем
ДНЕС ...

в Кръжило всички сме сами
и спим до много късно
не вършим никаква работа
къщите по този край са всички обрасли
с най-упоритите зеленозъби растения
и всичко е хубаво не ти натрапва
изоставеност
като в хубавия свят където всичко е уредено
но постоянно се поправя, размества и прекроява
в Кръжило някой е станал рано
мие очите си със сълзичките на цветята
и не си казва "о, колко чисто е тук, колко е хубаво тук, о, тук природата само каква е, ах, как трябва да я пазя и да я обичам и себе си да обичам и всичко друго, ох, колко е важно да си отговорен за ставащото и неставащото, изобщо да си върха на сладоледа...или на айсберга в зависимост от разположението"
изобщо не му идват тези мисли
човекът ляга в тревата и кръстосве ръце зад главата си
насекомите правят полети и кацат на спокойното му притихнало тяло
в Кръжило лятото е дошло и зеленото е пълно с зелена кръв
и се множи ли множи
погледът е спокоен
стъпките необмислени
раните са естествени
коленете красиви и бели
ръцете са позеленели
и диви
рисуват
описват
стенописи във въздуха
с лъчи и водни струи
с очи
със очи
в Кръжило
хората имат все още
истински свои очи

и няма ветрове там

луната е кръг от дим
устните й димят
кръжа в нея
млечен къс
безтегловен

и няма съскане нито вой там
няма застинала кръв

една светлина ни остана
в която да се пробуждаме
и събираме сетивата си
без нужда от сили
и наставления

сутрин в която
ги няма спомените от бягството
и широкия празен път
сутринта след която
лежа в най-зеленото сърце на света
и прегръщам вълка допреди миг
спящ в сините невидими мрежи
на другите си очи към другите светове

без ориентири

безсловесния свят
разлива сладост от въздишките
на девствените ни гласове

-

звуците на нервен клаксон
отварят кадър по кадър картината
трафик
атрофиралия трафик на делника
в ръцете на недоспали водачи
само един педал се натиска
и буталото почва своя неспирен труд
трудете сте защото трудът е радост
и в него дирете спасение
защото трудът е спасение радост
празник и нищо друго
докато аз лежа с лениви клепачи
и ги усещам влажни
чувам клаксоните
и редя кадрите
три на ширина и три на дължина
разтварят сиво-черна улица
автомобили в безпристрастни цветове
целият неутрал на лозунга "Всички са равни"
си проправя път сакато
седем часа сутринта
сгъстете колоната
пристроете се
посоки разклони
завийте там
тук спрете
знака следете
знака в седем и десет е лъснал от снощния дъжд
в цялата си прелест той забранява
видимост няма и няма


аз лежа и чувам
аз ви чувам
движете се

кадъра ми става все по раздвижен
и все не се решавам на близък план

и все още е рано да си представя
дървото окичено с листенца като звънци
и окъснели звезди които наблюдават мъглата

искам да те наричам с %#*$@1111000099977774 имена.
веднъж си барабан, бас, бийт (от най-тежките)
друг път си монумент от гранит
трети път си звук от ускорение...понякога си само за ден
а след няколко дни правиш цялата вечност да бъде живо създание в празнични дрехи
повелителю на усмивката, изправителен дом, лицето на престъплението
жертвата и ответника, глинен съд, топла кал, в която топя ръце с глъч на малко дете
искам да мога да те назовавам, когато и да си
вътре и да си
вън и да си
присмехи и заплахи отвън да не съществуват
да мога да те прочитам на всеки език и във всяко време
да те посрещам
на летището още когато е нямало летище
на гарата макар да не спира там влака
и до дървото още когато само птичките са знаели къде е

искам да мога да ти казвам "ще ти кажа това" само ако ме държиш за ръка
само ако имаш сили да кажеш че понякога тъкмо това е онова
и аз да разкривам всичко отново не отначало
да познавам въодушевлението така както новороденото го познава
за различни неща - миризми и предположения - плач и успокоение

...
да си покрива на който лягам и млекодайните звезди ме угощават

от всички галактики пия възхита
и разбирам че си ти
отвсякъде и от всички страни които не са ме познавали
които са се въртели и са се любували на хармонията
за която съм била съвсем сляпа
...
и си се докосвал до клепачите ми
без да знам че си ти
наричайки те ... вятър?
мрак? жар? пух? прах? суха ръка? влажна ръка?
трудност?
на езика на есенните листа научавам как е летя
и летя без да го казвам
...

без да ти казвам ме наречи
ме намери, ме посвети в тайната
защото ако не си в тайната не съм в пътя към истината
не си